-Знаеш ли, - казах аз, премествайки топа две полета напред.
-Да? – попита Меги разсеяно, разглеждаща дъската.
-Винаги – направих пауза. Не бях сигурен как точно да го формулирам. Има неща, които човек знае за себе се, неща, в които е сигурен. Но работата е там, че когато трябва да ги изкажеш пред другиго, думите не могат да излязат.
-Винаги, - повторих, - съм смятал, че някой ден ще свърша в лудница, – изсмях се вяло. – Или пък като... не знам, като психопат.
-Хъх, - отвърна със същия глух смях Меги и ме погледна в очите невярващо. Ала там видя само сериозност, присмешлива сериозност. Тя отново се изсмя.
След това се върна към размислите си над играта. Аз приех мълчанието й като знак за обяснение.
-Често... ми хрумват разни странни неща, идват ми странни идеи. Те всичките са... толкова различни, толкова извън нормата, че наистина се чудя тук ли ми е мястото.
-В смисъл?
-В смисъл, - зачудих се за момент. Какъв смисъл влагах? – Всмисъл ти, например, като погледнеш царя и царицата си мислиш, че той може да се движи само по едно поле, а тя – тя е всъщност най-силната фигура на дъската и е най-доброто ти оръжие.
-А ти? – тя премести офицера си и отново ме погледа, сплела делово пръсти.
-Аз? Ами аз си мисля що за двойка са те двамата – царят и царицата. Тя всъщнсот е най-свободната фигура на дъската, но има само едно предназначение – да пази царя. Свободна и подвластна едновременно. Тя е по-силна от него, но е подчинена само на него. Тогава що за двойка биха били те в реалния живот? Дали той ще е мъж под чехъл или пък тя ще е затворена в омагьосания кръг на патрирахата?
Меги се усмихна.
-И това те прави луд?
-Не, разбира се, - изсмях се аз. – Но другата част... Е, да, тя е наистина болна.
За момент между нас настана неловко мълчание. Аз се усмихвах загадъчно, а тя ме гледаше развеселено. Не ме взимаше на сериозно. Разбира се, че и нямаше да ме вземе, та аз говорех глупости 90 % от времето, имах странно чувство за хумор – откъде да разбере, че всъщност говоря истината?
Облегнах се назад и се прозях лениво. Погледнах небето – днес беше изключително слънчев ден, нямаше нито облаче на небосклона. Най-хубавото синьо, най-чистото синьо. Мечтателско синьо. Усмихнах се.
-Но всъщност опцията не ми се вижда чак толкова лоша.
-Моля?
-Ами да. Само си го представи – тишина и спокойствие навсякъде, няма кой да те притенява и кой да ти пречи. Светът е хубав, светът е само твой. Защото ти си го изградил. Представяш ли? Всички онези герои, които обичаш, всички онези хора, които обичаш. Твои и единствено твои за цялата вечност.
-И хапчета, и усмирителна риза, и жълта книжка, - отвърна ми някак стресната Меги.
Сведох поглед към нея, тя наистина изглеждаше загрижена за мен.
-Когато човек иска почивка, - промълви накрая тя, - когато иска мир и спокойствие, той отива на йога. Или в планината. Дори в парка. Не в лудницата. Не в лудницата.
Наведох се бавно към нея, не сваляйки умивката си от лице. Когато очите ни се срещнаха, я попитах:
-Знаеш ли защо стените в лудницата са бели, Меги?
-Моля?
Поех въздих и повторих въпроса си по-бавно и по-ясно.
-Защо?
-За да можеш да рисуваш върху тях, - обясних спокойно аз.
-Да... рисуваш?
-Да, - кимнах. – Лудите... хората там имат въображение, най-богатото на света. На тях им трябва само място за изява. Ето защо стените са бели, за да могат те самите да ги обрисуват със своите мечти, желания, да създадат своя свят върху тях.
Меги премига срещу мен. Отвори уста сякаш за да каже нещо, ала от там не излезе и звук. Аз, не изпускайки погледа й, преместих царицата.
-Шах и мат.
петък, 27 ноември 2009 г.
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
Безсъници в Сиатъл [16+] [FeroxBecca]
- Феро...
- Колко пъти съм ти казвал – изръмжах аз – мразя, мразя да ме наричат така.
Малката кучка, естествено, не ми обърна внимание. Не се учудвах, че ме наричаше така просто защото знаеше, че ме дразни.
- Феро ... – продължи тя, дала си вид, че хич не ме е чула – разкажи ми нещо.
Лежахме на леглото един до друг, дишащи тежко, аз по корем, а тя по гръб, запъхтяни след поредния ... сещате се какво имам предвид. Подробностите от сексуалния ми живот не са особено подходящи, повярвайте.
- Какво сега, искаш приказка за лека нощ?
Ребека леко се извъртя да ме погледне в очите.
- Не. Искам да ми разкажеш за себе си.
Признавам, че това не ме изненада. Очаквах го това, даже по-отдавна. Усмихнах се подкупващо.
- А ти какво ще ми дадеш в замяна.
- Много добре знаеш какво мога да ти дам. – получих безстрастния отговор, който напълно ме удовлетворяваше. Прекрасно. Чудесно.
Но налагаше ли се да си измислям, че да я впечатля? Реших, че не. Историята на живота и смъртта ми, а и след нея, беше интригуваща дори и за самия мен.
- Какво искаш да знаеш? – попитах я аз.
- Къде и кога си роден?
- В края на 16ти век, в Холандия.
- Феро, стига де! – от молбата в очите й едва ли не се разнежих. (бел.авт. – да бе. И прасетата летят.) От мен да мине, реших. Поех си дълбоко въздух. Това нямаше да е приятно.
- Роден съм 1592 година, на 13 ноември в един от по-големите холандски градове. Семейството ми беше от рядко срещана порода – католиците. Най-вероятно защото баща ми беше французин – и то с шибано високо чувство за принадлежност към страната си, трябва да се добави. И все пак бяха заможни, и двамата. Емброал са се ползвали с доста голямо уважение. До края на живота си не разбрах защо точно. Но са били толкова горди с неуточнените си аристократични корени, че понякога дори са прекалявали.
Имах по-голяма сестра. Казваше се Дьовинет. Право да си кажа, спомени от нея почти нямам. Никога не е била част от живота ми. Не мисля и да става.
А името ми, всъщност, си има история. Майка ми ме е раждала в продължение на 10 дена, а аз съм отказвал да изляза. Приложили са й цезарово сечение, но в онези времена, както се досещаш, скъпа ми Бека – добавих аз доволно, виждайки, че й се гади от прекалено многото обстоятелства – медицината не е била на най-доброто си равнище. Бил съм медицинско чудо – оказа се, че съм започнал да ям майка си отвътре.
- Да я ядеш?! Но Феро, бебетата нямат зъби.
- Не точно да я ям. По-скоро да късам утробата с малките си пръстчета и да правя отчаяни опити да напъхам въпросните парчета в устата си.
- Ох, Феро, отвратителен си.
- Да, нали? (бел.авт. – Нали? НАЛИ!?!?) В крайна сметка майка ми е издъхнала с моя първи вик. А баща ми я е обичал, нещо доста необичайно за французите. Когато лекарите установили какво всъщност съм правил ме нарекли „дете на дявола”, или Инфериус. Баща ми запазил името. Може би е искал докрая на живота си да нося петното, което съм хвърлил над семейството ни. Зародиш, опитвал се да изяде майка си. Невероятно, нали? Дори днес подобни случаи са рядкост. Но нямам нищо против името си, дори ми харесва.
Въпреки че баща ми откровено ме мразеше, получих доста добро образование. Бях умно хлапе, „изключително надарено” казваха всички учители. Постъпих в колеж. Всичко в Холандия. Преди превръщането си не бях излизал от страната. Там, в колежа беше истинския купон. Жени. Секс. В хиляди, в милиони. Кой знае колко деца имам вече, не помня дори всички, с които съм спал. Похотта не беше единствения ми порок. Алкохол. Цигари. Наркотици, или поне в тази форма, в която се срещаха тогава. Да, колкото и извратено да звучи (бел.авт. – наистина ли бе, Феро? Никога не бих си го помислила!), тогава бях щастлив. Истински щастлив. Семейството ми отдавна беше вдигнало ръце от мен. Мисля, че тайно са се надявали да умра. Просто да изчезна от живота им.
Това беше преди да дойде тя, разбира се. Нейното появяване промени всичко.
Тук направих пауза, за да направя историята си по-драматична. Беше ми ясно, че Беки попива думите ми като сюнгер. И това ми харесваше.
- Тъкмо бях навършил 21. Тогава я срещнах. Казваше се Ренета, а фамилията й беше някаква сложна, немска. Баронеса, тъкмо се беше преместила в Холандия. Няма смисъл да казвам, че когато я видях глупавото ми младежко и тогава все още биещо сърце се хвърли по нея. Преследвах я. Часове стоях под прозореца й, надявайки се само да хвана проблясък от кожата й. Играехме като куче и котка, но накрая аз се оказах изиграния. Разбираш ли, Бека, няма как два велики ума, каквито бяхме ние, да бъдат равнопоставени в огромния вселенски замисъл. Винаги единия ще поддаде, ще изключи и ще се остави по течението. Изключително добре осъзнавах, че и тя ме е харесала. И нямаше как да не ме, тогава бях най-впечатляващия в окръга. Умен и красив, мислех, че съм много над нея. Но просто не знаех с кого ... с какво си имах работа. Мислех си, че ще мога да я въртя на малкия си пръст. Сгреших, и то много лошо. Нещата между нас потръгнаха. Излизахме няколко пъти. Тя упорито отказваше да се срещаме през деня под предлог, че хората ще ни забележат и не искаше да спим заедно. Бях богат, затова уважавах всичките й прищевки. През деня бях с множество жени, но нощта бях посветен изцяло на нея. Накрая тя се съгласи да легне с мен. Още когато се съблече разбрах, че съм прецакан. До моята едва ли не розовеникава кожа, тя беше бяла като вар, студена като лед. Реших, че има някаква болест. Какъв идиот съм бил, наистина. Примирих се с идеята, че ще се любя едва ли не с труп. После се оказа, че наистина е така. Във върховия момент, когато и двамата щяхме да свършим, тя без да иска показа зъбите си. Видях ги и я попитах какво е това. Тя се разплака, капки кръв падаха от очите й, а аз изобщо не разбирах какво става. „Съжалявам, Инфериус” повтаряше тя „Съжалявам”. Преди да успея да я попитам за какво съжалява, вече усетих зъбите й във врата ми. Тя не се поколеба. За нея опазването на тайната бе по-важно от живота ми.
На другата вечер, когато се събудих, Ренета бе до мен. През сълзи ми обясни какво е направила. Че вече съм немъртъв. Няма да мога да съблазнявам жените през деня. Трябва да се откажа от всички светли удоволствия. Побеснях. Подивях. Усещах сила в крайниците си, сила, каквато не бях имал никога преди. Първо плаках, да. Около половин час. После дойде яда. Почнах да троша стаята, апартамента на Ренета. Когато се изпречи пред мен я убих без свян. Разпорих я от крайник до крайник, пирувах с кръвта й, ръфах вътрешностите й. Бях истински звяр, истински хищник. Избягах от имението й и го подпалих. Мисля, че никога няма да спра да мразя Ренета, ако ще и да е мъртва. Прибрах се вкъщи, но баща ми усети. Сестра ми вече беше заминала много надалеч. Но баща ми разбра, че съм различен. Както знаеш, ние не се променяме, оставаме вечно млади, затова се наложи да напусна дома си. Убих баща си. Стори ми се по-лесно отколкото си мислех. Не ми стигна куража да изпия кръвта му. Бях млад вампир, още не знаех къде се намирам. Убих го с един от старинните сребърни свещници. Иронично, нали? Взех всички пари, които намерих, и се погрижих да се пръждосам от Европа възможно най-скоро. Бях чел много, включително и за вампирите, и се уплаших, от всички онези простотии за чесъна и всичко останало ... мислех, че няма да мога да премина океана. Когато разбрах, че всичко е измислици, се поуспокоих. Искаше ми се и със слънцето да е така. Колкото и да бе странно, липсваха ми всички дневни забавления. Качих се нелегално на един кораб и докато се осъзная вече бях американски благородник.
Минаха години. Векове. Всичко летеше покрай мен като летен вятър, минаваше, а аз си оставах все същия. Знам, че някои вампири не могат да понасят потока на времето и накрая просто се самоубиват. Аз не съм такъв. Непоносим нарцис съм и успявах някак да се натъкмя към всяка една мода. Някъде около средата на 19 век се запознах с други като мен. Дотогава бях водил самотен, отшелнически живот, хранейки се и спейки в самота. Изобщо не подозирах, че има други като мен. Тогава открих Правителството, нещо като инквизиция на вампирите, локализирана тук, в Сиатъл. Тогава се и запознах с Дариус – може би най-близкото нещо до приятел, което някога съм имал. Приличахме си прекалено много, едва ли не като братя – манипулативни, извратени, садистични, импулсивни. Но вършехме добра работа, Правителството беше изключително доволно от експресните ни услуги.(бел.авт. – БЕЗ МПС!)
- А какво ...?
- Ако ще ме питаш какво съм вършил, не си хаби дъха. Може би ще ти разкажа някой ден, ако се наложи да те представя на правителството, моли се този ден да не идва.
20ти век нещата се промениха. С Дариус се раздалечихме – пратиха го в Европа, дефакто там, където аз не можех да се върна, смятан за мъртъв още от 16 век. Сигурно още е жив, не знам. Не поддържам никакви контакти с него. Тогава и се отделих окончателно от правителството и си спечелих някой друг враг. И някой друг глупав приятел, като братовчед ти – усмихнах се ехидно аз. – И така, от дума на дума, се стигна до присъствието ми на онзи купон. Нататък знаеш историята.
Ребека дълго мълча, осмисляйки историята. Реших, че съм свършил това, което е искала от мен.
- А сега, да пристъпим от твоята част от сделката – казах аз и настоятелно сложих ръка на кръста й, но тя разсеяно я махна, още вглъбена в собствените си мисли.
- Кой ден сме днес?
Тръснах раздразнено глава. Усещах пулсации на едно определено място и не ми харесваше факта, че ме кара да чака, защото не си носи джобно календарче.
- Откъде да знам!
Тя се пресегна към телефона си, отвори го и се засмя.
- Един часа вечерта. Дефакто вече сме 13 ноември. Петък 13.
- О, наистина ли? – усмихнах се ехидно аз.
- Честит ти ... ъъ ...
- 417ти. – услужливо й асистирах аз.
- ... 417ти рожден ден!
Двамата се засмяхме.
- Искам си подаръка.
Тя ме възседна и помислих, че това е най-невероятния начин, по който едно същество може да ознаменува датата си на раждане.
=.=
Ей ги де са и наш'те Феро и Беки! А сега кажете, че Рин не е добра по измисляне на велики герои.
В чест на 417тия рожден ден на мосю Емброал.
- Колко пъти съм ти казвал – изръмжах аз – мразя, мразя да ме наричат така.
Малката кучка, естествено, не ми обърна внимание. Не се учудвах, че ме наричаше така просто защото знаеше, че ме дразни.
- Феро ... – продължи тя, дала си вид, че хич не ме е чула – разкажи ми нещо.
Лежахме на леглото един до друг, дишащи тежко, аз по корем, а тя по гръб, запъхтяни след поредния ... сещате се какво имам предвид. Подробностите от сексуалния ми живот не са особено подходящи, повярвайте.
- Какво сега, искаш приказка за лека нощ?
Ребека леко се извъртя да ме погледне в очите.
- Не. Искам да ми разкажеш за себе си.
Признавам, че това не ме изненада. Очаквах го това, даже по-отдавна. Усмихнах се подкупващо.
- А ти какво ще ми дадеш в замяна.
- Много добре знаеш какво мога да ти дам. – получих безстрастния отговор, който напълно ме удовлетворяваше. Прекрасно. Чудесно.
Но налагаше ли се да си измислям, че да я впечатля? Реших, че не. Историята на живота и смъртта ми, а и след нея, беше интригуваща дори и за самия мен.
- Какво искаш да знаеш? – попитах я аз.
- Къде и кога си роден?
- В края на 16ти век, в Холандия.
- Феро, стига де! – от молбата в очите й едва ли не се разнежих. (бел.авт. – да бе. И прасетата летят.) От мен да мине, реших. Поех си дълбоко въздух. Това нямаше да е приятно.
- Роден съм 1592 година, на 13 ноември в един от по-големите холандски градове. Семейството ми беше от рядко срещана порода – католиците. Най-вероятно защото баща ми беше французин – и то с шибано високо чувство за принадлежност към страната си, трябва да се добави. И все пак бяха заможни, и двамата. Емброал са се ползвали с доста голямо уважение. До края на живота си не разбрах защо точно. Но са били толкова горди с неуточнените си аристократични корени, че понякога дори са прекалявали.
Имах по-голяма сестра. Казваше се Дьовинет. Право да си кажа, спомени от нея почти нямам. Никога не е била част от живота ми. Не мисля и да става.
А името ми, всъщност, си има история. Майка ми ме е раждала в продължение на 10 дена, а аз съм отказвал да изляза. Приложили са й цезарово сечение, но в онези времена, както се досещаш, скъпа ми Бека – добавих аз доволно, виждайки, че й се гади от прекалено многото обстоятелства – медицината не е била на най-доброто си равнище. Бил съм медицинско чудо – оказа се, че съм започнал да ям майка си отвътре.
- Да я ядеш?! Но Феро, бебетата нямат зъби.
- Не точно да я ям. По-скоро да късам утробата с малките си пръстчета и да правя отчаяни опити да напъхам въпросните парчета в устата си.
- Ох, Феро, отвратителен си.
- Да, нали? (бел.авт. – Нали? НАЛИ!?!?) В крайна сметка майка ми е издъхнала с моя първи вик. А баща ми я е обичал, нещо доста необичайно за французите. Когато лекарите установили какво всъщност съм правил ме нарекли „дете на дявола”, или Инфериус. Баща ми запазил името. Може би е искал докрая на живота си да нося петното, което съм хвърлил над семейството ни. Зародиш, опитвал се да изяде майка си. Невероятно, нали? Дори днес подобни случаи са рядкост. Но нямам нищо против името си, дори ми харесва.
Въпреки че баща ми откровено ме мразеше, получих доста добро образование. Бях умно хлапе, „изключително надарено” казваха всички учители. Постъпих в колеж. Всичко в Холандия. Преди превръщането си не бях излизал от страната. Там, в колежа беше истинския купон. Жени. Секс. В хиляди, в милиони. Кой знае колко деца имам вече, не помня дори всички, с които съм спал. Похотта не беше единствения ми порок. Алкохол. Цигари. Наркотици, или поне в тази форма, в която се срещаха тогава. Да, колкото и извратено да звучи (бел.авт. – наистина ли бе, Феро? Никога не бих си го помислила!), тогава бях щастлив. Истински щастлив. Семейството ми отдавна беше вдигнало ръце от мен. Мисля, че тайно са се надявали да умра. Просто да изчезна от живота им.
Това беше преди да дойде тя, разбира се. Нейното появяване промени всичко.
Тук направих пауза, за да направя историята си по-драматична. Беше ми ясно, че Беки попива думите ми като сюнгер. И това ми харесваше.
- Тъкмо бях навършил 21. Тогава я срещнах. Казваше се Ренета, а фамилията й беше някаква сложна, немска. Баронеса, тъкмо се беше преместила в Холандия. Няма смисъл да казвам, че когато я видях глупавото ми младежко и тогава все още биещо сърце се хвърли по нея. Преследвах я. Часове стоях под прозореца й, надявайки се само да хвана проблясък от кожата й. Играехме като куче и котка, но накрая аз се оказах изиграния. Разбираш ли, Бека, няма как два велики ума, каквито бяхме ние, да бъдат равнопоставени в огромния вселенски замисъл. Винаги единия ще поддаде, ще изключи и ще се остави по течението. Изключително добре осъзнавах, че и тя ме е харесала. И нямаше как да не ме, тогава бях най-впечатляващия в окръга. Умен и красив, мислех, че съм много над нея. Но просто не знаех с кого ... с какво си имах работа. Мислех си, че ще мога да я въртя на малкия си пръст. Сгреших, и то много лошо. Нещата между нас потръгнаха. Излизахме няколко пъти. Тя упорито отказваше да се срещаме през деня под предлог, че хората ще ни забележат и не искаше да спим заедно. Бях богат, затова уважавах всичките й прищевки. През деня бях с множество жени, но нощта бях посветен изцяло на нея. Накрая тя се съгласи да легне с мен. Още когато се съблече разбрах, че съм прецакан. До моята едва ли не розовеникава кожа, тя беше бяла като вар, студена като лед. Реших, че има някаква болест. Какъв идиот съм бил, наистина. Примирих се с идеята, че ще се любя едва ли не с труп. После се оказа, че наистина е така. Във върховия момент, когато и двамата щяхме да свършим, тя без да иска показа зъбите си. Видях ги и я попитах какво е това. Тя се разплака, капки кръв падаха от очите й, а аз изобщо не разбирах какво става. „Съжалявам, Инфериус” повтаряше тя „Съжалявам”. Преди да успея да я попитам за какво съжалява, вече усетих зъбите й във врата ми. Тя не се поколеба. За нея опазването на тайната бе по-важно от живота ми.
На другата вечер, когато се събудих, Ренета бе до мен. През сълзи ми обясни какво е направила. Че вече съм немъртъв. Няма да мога да съблазнявам жените през деня. Трябва да се откажа от всички светли удоволствия. Побеснях. Подивях. Усещах сила в крайниците си, сила, каквато не бях имал никога преди. Първо плаках, да. Около половин час. После дойде яда. Почнах да троша стаята, апартамента на Ренета. Когато се изпречи пред мен я убих без свян. Разпорих я от крайник до крайник, пирувах с кръвта й, ръфах вътрешностите й. Бях истински звяр, истински хищник. Избягах от имението й и го подпалих. Мисля, че никога няма да спра да мразя Ренета, ако ще и да е мъртва. Прибрах се вкъщи, но баща ми усети. Сестра ми вече беше заминала много надалеч. Но баща ми разбра, че съм различен. Както знаеш, ние не се променяме, оставаме вечно млади, затова се наложи да напусна дома си. Убих баща си. Стори ми се по-лесно отколкото си мислех. Не ми стигна куража да изпия кръвта му. Бях млад вампир, още не знаех къде се намирам. Убих го с един от старинните сребърни свещници. Иронично, нали? Взех всички пари, които намерих, и се погрижих да се пръждосам от Европа възможно най-скоро. Бях чел много, включително и за вампирите, и се уплаших, от всички онези простотии за чесъна и всичко останало ... мислех, че няма да мога да премина океана. Когато разбрах, че всичко е измислици, се поуспокоих. Искаше ми се и със слънцето да е така. Колкото и да бе странно, липсваха ми всички дневни забавления. Качих се нелегално на един кораб и докато се осъзная вече бях американски благородник.
Минаха години. Векове. Всичко летеше покрай мен като летен вятър, минаваше, а аз си оставах все същия. Знам, че някои вампири не могат да понасят потока на времето и накрая просто се самоубиват. Аз не съм такъв. Непоносим нарцис съм и успявах някак да се натъкмя към всяка една мода. Някъде около средата на 19 век се запознах с други като мен. Дотогава бях водил самотен, отшелнически живот, хранейки се и спейки в самота. Изобщо не подозирах, че има други като мен. Тогава открих Правителството, нещо като инквизиция на вампирите, локализирана тук, в Сиатъл. Тогава се и запознах с Дариус – може би най-близкото нещо до приятел, което някога съм имал. Приличахме си прекалено много, едва ли не като братя – манипулативни, извратени, садистични, импулсивни. Но вършехме добра работа, Правителството беше изключително доволно от експресните ни услуги.(бел.авт. – БЕЗ МПС!)
- А какво ...?
- Ако ще ме питаш какво съм вършил, не си хаби дъха. Може би ще ти разкажа някой ден, ако се наложи да те представя на правителството, моли се този ден да не идва.
20ти век нещата се промениха. С Дариус се раздалечихме – пратиха го в Европа, дефакто там, където аз не можех да се върна, смятан за мъртъв още от 16 век. Сигурно още е жив, не знам. Не поддържам никакви контакти с него. Тогава и се отделих окончателно от правителството и си спечелих някой друг враг. И някой друг глупав приятел, като братовчед ти – усмихнах се ехидно аз. – И така, от дума на дума, се стигна до присъствието ми на онзи купон. Нататък знаеш историята.
Ребека дълго мълча, осмисляйки историята. Реших, че съм свършил това, което е искала от мен.
- А сега, да пристъпим от твоята част от сделката – казах аз и настоятелно сложих ръка на кръста й, но тя разсеяно я махна, още вглъбена в собствените си мисли.
- Кой ден сме днес?
Тръснах раздразнено глава. Усещах пулсации на едно определено място и не ми харесваше факта, че ме кара да чака, защото не си носи джобно календарче.
- Откъде да знам!
Тя се пресегна към телефона си, отвори го и се засмя.
- Един часа вечерта. Дефакто вече сме 13 ноември. Петък 13.
- О, наистина ли? – усмихнах се ехидно аз.
- Честит ти ... ъъ ...
- 417ти. – услужливо й асистирах аз.
- ... 417ти рожден ден!
Двамата се засмяхме.
- Искам си подаръка.
Тя ме възседна и помислих, че това е най-невероятния начин, по който едно същество може да ознаменува датата си на раждане.
=.=
Ей ги де са и наш'те Феро и Беки! А сега кажете, че Рин не е добра по измисляне на велики герои.
В чест на 417тия рожден ден на мосю Емброал.
Абонамент за:
Публикации (Atom)