Изгубени сред звездите

-Ред е на биологията, - оповестих аз, оставяйки учебника по географията и пресягайки се към този със зелена корица. Когато отново се обърнах към Ричард, го открих на значително по-къса дистанция от себе си. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да усетя топлият му дъх да гали нежно устните ми. Срещнах погледа му и за секунда двамата застинахме така.
-Осъзнаваш ли, че си наистина близо, Ричард? – попитах аз сериозно преди устните му да се допрат до моите.
-Да – отвърна тихичко той. – Точно където трябва съм.
При следваща му целувка се усмихнах. Знаех, че този път трябваше да съм по-сериозна. Знаех, че този път всичко беше поне два пъти по-нередно от обикновено. И все пак не можех да спра устните си да се извият в дъга на щастие и да се разтворят пред неговите. Не можех да си забраня да се чувствам добре.
-Осъзнаваш, че това е нередно, нали? – едва успях да промълвя, докато ръцете му вече ме бяха обгърнали. – Че това е тайна? Че можеш да разкриеш всичко?
Сплетох ръце зад врата му, докато той бавно ме навеждаше назад.
-Разбира се – отвърна спокойно той и продължи да ме целува.
Не можех да разбера какво ни ставаше тази вечер. Обикновено всичко протичаше толкова по-различно. И Ричард се държеше по-различно, и аз бях друга. До този момент винаги бяхме внимавали къде, кога, как. Все пак беше тайна и ние си държахме да остане такава. Поне така мислех.
И все пак не можех да спра да се усмихвам. Не можех да спра ръцете си, не можех да спра устните си.
-Ричард – прошепнах в момента, в който той отлепи уста от мен.
-Да – усетих усмивка в гласа му, тиха, такава, за каквато само аз можех да разбера.
-Тук е малко твърдичко, не мислиш ли?
Знаех, че развалям момента – магичен, прекрасен и толкова различен за нас двамата – но някаква част от мен все още мислеше всичко това за някаква игра, за общо приятелско забавление. Другата се опитваше да я заглуши, ала не можеше, защото цялото ми същество се опитваше да отхвърли възможността за сериозна връзка между мен и Ричард. Не исках всичко това да става истинско, защото тогава Иън нямаше да съществува повече, никога повече. А не беше ли той нещо, за което се борех?
Докато се усетя, с Ричард вече бяхме върху леглото ми. Оставих мислите си да се потопят в морето от усещания, където те изчезнаха.
~~~
Лежах, вперила поглед в тавана. Спомнях си, че като малка много завиждах на братовчедка си, задето нейният беше целият облепен със звезди. Затова и татко обрисува моя с множество съзвездия, звездни купове, можех да забележа дори няколко мъглявини. „Така никога няма да си сама”, казва ми той тогава, ала напоследък, винаги, когато поглеждах към нощното звездно небе, си задавах само един въпрос: Сама ли съм? Има ли някой с мен, до мен?
Рядко обръщах внимание на страховете си, ала този въпрос ме ужасяваше, сковаваше ме от страх, спираше дъхът ми. И просто лежах, изгубена сред звездите.
-Не ти ли е скучно така? – долових гласът на Ричард отляво.
-Всмисъл?
-Винаги си будна. Когато и да отворя очи, ти си будна. Тишината не те ли изморява?
Усмихнах се неволно.
-Не, - отвърнах простичко и го погледнах.
Той също ми се усмихна, след което се обърна по гръб и погледна Вселената, изрисувана на тавана. Сгушена в него, аз го последвах в неговото пътешествие из звездите. Двамата замълчахме.
-Ная? – наруши тишината той.
-Да, - отвърнах без да откъсвам поглед от картината на баща ми.
-Защо не сме заедно?
Погледнах го стреснато. Това беше въпрос, който винаги се бях опитвала да избегна. Истината беше, че ужасно много се страхувах от отговора и не исках да го узнавам. Затова това беше нещо, за което мълчах дори и пред себе си.
Ричард си остана все така спокоен, погълнат от нямата светлина на звездите. Очаквах и той да ме погледне, но тъй като това не стана, аз също обърнах лице към тавана.
-Не зная.
Ала всъщност знаех. И той също знаеше. Но никой не посмя да наруши тишината, която царуваше помежду ни.


Хубаво е да отбележа, че Ная и Ричард са герои от друга моя история (която си има само пролог за момента) и сами се определят като "приятели с екстри". Да не решите, че някой изневерява на някого, ей!

Звезден пушек

Онази нощ звездите бяха истински ярки.
Никога не ги бях виждала такива. Малки наблюдателни немигащи очички, които ме наблюдават втренчено. Просто лежах там и се реех из тях на лодката на въображението си, опитвайки се да сваля луната само за себе си. Гледаха ме право в очите. Защо мен? Избрана ли бях? Изсмях се и глухия звук, който излезе от устата ми ме потресе. Нима вече и забравях как да се смея? Да пиша? Да гледам? Да живея?
Не, не, не, не, не. Това не бях аз. Онова аз, което не беше като всички останали - ама аз толкова си го обичах! И нямаше да го дам за нищо на света. На никого.
Пренощуването на покрива на жилищен блок се оказа доста ... вдъхновяваща идея. Нали ги знаете хората като мен. Самообявилите се "творци", които не са чак толкова творци, отколкото мечтатели, мислители, звездобройци и хора, гонещи собствените си звездни силуети. Искаше ми се да завали ... но откъде такъв късмет? Беше тежка, задушна, градска нощ. Без ни най-малък помен за дъжд.
Замириса ми на пушек отнякъде. Обърнах се и видях как от един комин излизат малки черни облачета, които като пухчета се разнасяха из въздоха преди да се разпаднат на съставните си части. Колко комично. И колко живописно. Този мирис ми напомни за миналата година, за онази незабравима вечер на плажа, за запалените огньове, накацали като малки свещи върху пясъка. И с хора ... хора най-различни. С истории, със забравени обувки, имена и дрехи. На една-две бутилки и все пак спокойни. Не, свободни беше думата, която търсех. Да. Свобода. Исках си моята обратно, моят смес от дим и море. На мен, на скиталеца, на стопаджията, на писателката, на мечтателката, на всяка една от мен й липсваше това. И ужасно много си го искаше.
Отново се загледах нагоре. И какво имах сега? Кълба безполезен звезден пушек! Но по някакъв странен начин , той ме даряваше с нови сили, събуждаше ме, отваряше очите ми за живота, небето, любовта, болката, изкуството, всичко, от което имах нужда, за да бъда себе си.
Всички искаме това, което нямаме.

-.-

Това така и не го завърших, защото писателския блокаж ме нападна като гладно куче кокал.