Сънища (Ная и Ричард)

Отворих очи, ала не видях нищо. Водата, изглежда и отвътре беше такава, каквато я бях видяла на повърхността – наситено мастилено синя. Беше трудно да определя къде точно се намирам – дали бях близо да дъното, или пък може би само сантиметри ме деляха от така безценния въздух. Огледах се, косата ми последва моите движения, разпръсквайки се като пипалатa на медуза, обгръщайки цялото ми лице. За момент тъмнината стана още по-черна и за да се избавя от нея, се спуснах леко напред, проточвайки шията си. Когато спрях, пред мен се появи съвсем нова гледка. Насред тъмната вода сякаш се бяха появили малки кълбета светлина, разкъсващи мрака, който ме беше обвил. Погледнах ги с интерес. Свелинките бяха толкова красиви – приличаха на малки слънца, подскачащи и плуващи в море от мастило.
Не посмях да ги доближа, ала изчаках те да го направят. Кълбетата преминаваха край мен все едно въобще не съществувах. Една заблудена светлина, мъничко джудже, се блъсна без да иска в носа ми, след което бързо отскочи назад и застина, застанала на нивото на очите ми. В този момент бях сигурна, че тя е впила погледа си в лицето ми и ме изучава. Тъй като кълбето така и не предприе нищо, се осмелих да го докосна. Бавно протегнах пръсите си към него. В момента, в който те го допряха, ужасяващ звук разкъса тишината. Сякаш хиляди аларми нададоха вик на болка в тази секунда. Инстинктивно запуших ушите си с ръце. Неусетно кога,самата аз бях започнала да крещя. Ала гласът ми изчезна в гъстия мрак.
След секунда осъзнах, че отново се е възцарила тишина – мъртвешка, сива тишина. Огледах се, ала не видях нищо – светлинките бяха изчезнали, беше останала само мастилено синята вода. Изведнъж всичко това беше изместено от парливо, задушаващо чувство в гърдите ми. Бях изпуснала въздуха си, докато крещях, оставяйки място за водата да навлезе в дробовете ми. Давех се. Паникьосах се и започнах отчаяно да размахвам ръце и крака, надявайки се повърхността да е някъде наблизо. Не можех да мисля, сякаш водата беше проникнала дори в мозъка ми. Единствено инстинктът ми за самосъхранение, притокът на адреналин в тялото ми можеше да посочи посоката в тази погубваща тъмнина.
Трябваха ми няколко секунди, докато вече бях способна да видя светлина, проникваща във водата. С последни сили се затласках нагоре към повърхността. Надявах се да успея, наистина силно се надявах. Ня исках да умирам, не още, беше твърде рано.
Протегнах отчаяно ръка към светлината, моето спасение.
Когато се издигнах над водата, си поех въздух, колкото мога дълбоко. Но това сякаш вместо да подобри положението, го влоши. Изгарящото задушаващо чувство в гърдите ми не спираше. Трябваше да го изхвърля от себе си. Ала сякаш и то самото искаше да излезе от мен. Водата сякаш сама се изкачваше нагоре към устата ми, карайки ме да се давя отново, но този път на повърхността. Закашлях се силно, имах чувството, че раздирах гърлото си. С всяка нова конвулсия изплювах и по малко вода навън, докато тя не излезе напълно. Въпреки това, ми трябваха още няколко минути, за да се съвзема съвсем.
Тогава погледнах нагоре. Около малкото езерце, в което бях била до момента, се бяха събрали множество хора, надвесили се над мен. В тълпата се сливаха множество емоции – гняв, укор, присмех. Осъзнах, че цялата пещера кънтеше от гласовете на тези хора. И всичките им думи бяха предназначени за мен.
В смесицата от ехо чувах какво ли не за себе си. Усещах всяка дума като камък върху себе си, осъзнавайки, че това всъщност бе съд. Съд, дошъл да ме накаже за грешките ми, за егоизма и алчността ми, за това, което бях причинила и на Иън, и на Ричард. Оглеждайки се уплашена, разпознах лицата на родителите си в тълпата. След това тези на баба и дядо. Иън, от чието присъствие като че ли ме заболя най-много. Съучениците ми. Учителите ми. Дори разносвачът на мляко. Всеки, с когото някога бях пресекла живота си, сега беше там. Освен един. Имаше едно лице, което не можех да открия. Ричард. Единтвеният, на когото можех да разчитам, не беше там. И от това заболя дори повече.
Заплаках отчаяно. Чувствах се толкова самотна, толкова объркана и уплашена. Беше ми студено, треперех от страх и от ужас.
-Не ме съдете, - извиках аз, ала сред смеха и думите на укор никой не ме чу. – Моля ви! Умолявам ви! Недейте!
Заплаках още по-силно, ала това причини още по-бурно избухване на емоциите. Въртях глава отчаяно, търсейки помощ отнякъде, някой, който да разбере болката ми и да ме спаси, някой, който да разбере самата мен. Пред мен, на брега се изправи висок мъж, чието лице беше скрито зад тъмно червена качулка със златни кантове по ръбовете. Замръзнах, вглеждайки се в него. Това беше, той беше съдията. Мъжът вдигна бавно ръката си и ме посочи. Не посмях да мръдна повече.
Едно последно моля се изтръгна от устните ми,ала съвсем безвучно.
Мъжът погали лицето ми с ръка.

Отворих очи, навлажнени от сълзи, за да открия, че някой наистина ме галеше по бузата – нежно и внимателно.
-Ричард, - прошепнах аз, не вярвайки, че той беше реален.
-Шшш – той постави пръст на устните ми.
-Толкова съжалявам – разплаках се аз, прегръщайки го.
Ричард ме задържа в прегрътките си за секунда, след което внимателно ме отдели от себе си и постави ръце на лицето ми. Вгледах се в очите му, а той - в моите, запазили мълчание. После той се наведе към мен и ме целуна.

Изгубени сред звездите

-Ред е на биологията, - оповестих аз, оставяйки учебника по географията и пресягайки се към този със зелена корица. Когато отново се обърнах към Ричард, го открих на значително по-къса дистанция от себе си. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да усетя топлият му дъх да гали нежно устните ми. Срещнах погледа му и за секунда двамата застинахме така.
-Осъзнаваш ли, че си наистина близо, Ричард? – попитах аз сериозно преди устните му да се допрат до моите.
-Да – отвърна тихичко той. – Точно където трябва съм.
При следваща му целувка се усмихнах. Знаех, че този път трябваше да съм по-сериозна. Знаех, че този път всичко беше поне два пъти по-нередно от обикновено. И все пак не можех да спра устните си да се извият в дъга на щастие и да се разтворят пред неговите. Не можех да си забраня да се чувствам добре.
-Осъзнаваш, че това е нередно, нали? – едва успях да промълвя, докато ръцете му вече ме бяха обгърнали. – Че това е тайна? Че можеш да разкриеш всичко?
Сплетох ръце зад врата му, докато той бавно ме навеждаше назад.
-Разбира се – отвърна спокойно той и продължи да ме целува.
Не можех да разбера какво ни ставаше тази вечер. Обикновено всичко протичаше толкова по-различно. И Ричард се държеше по-различно, и аз бях друга. До този момент винаги бяхме внимавали къде, кога, как. Все пак беше тайна и ние си държахме да остане такава. Поне така мислех.
И все пак не можех да спра да се усмихвам. Не можех да спра ръцете си, не можех да спра устните си.
-Ричард – прошепнах в момента, в който той отлепи уста от мен.
-Да – усетих усмивка в гласа му, тиха, такава, за каквато само аз можех да разбера.
-Тук е малко твърдичко, не мислиш ли?
Знаех, че развалям момента – магичен, прекрасен и толкова различен за нас двамата – но някаква част от мен все още мислеше всичко това за някаква игра, за общо приятелско забавление. Другата се опитваше да я заглуши, ала не можеше, защото цялото ми същество се опитваше да отхвърли възможността за сериозна връзка между мен и Ричард. Не исках всичко това да става истинско, защото тогава Иън нямаше да съществува повече, никога повече. А не беше ли той нещо, за което се борех?
Докато се усетя, с Ричард вече бяхме върху леглото ми. Оставих мислите си да се потопят в морето от усещания, където те изчезнаха.
~~~
Лежах, вперила поглед в тавана. Спомнях си, че като малка много завиждах на братовчедка си, задето нейният беше целият облепен със звезди. Затова и татко обрисува моя с множество съзвездия, звездни купове, можех да забележа дори няколко мъглявини. „Така никога няма да си сама”, казва ми той тогава, ала напоследък, винаги, когато поглеждах към нощното звездно небе, си задавах само един въпрос: Сама ли съм? Има ли някой с мен, до мен?
Рядко обръщах внимание на страховете си, ала този въпрос ме ужасяваше, сковаваше ме от страх, спираше дъхът ми. И просто лежах, изгубена сред звездите.
-Не ти ли е скучно така? – долових гласът на Ричард отляво.
-Всмисъл?
-Винаги си будна. Когато и да отворя очи, ти си будна. Тишината не те ли изморява?
Усмихнах се неволно.
-Не, - отвърнах простичко и го погледнах.
Той също ми се усмихна, след което се обърна по гръб и погледна Вселената, изрисувана на тавана. Сгушена в него, аз го последвах в неговото пътешествие из звездите. Двамата замълчахме.
-Ная? – наруши тишината той.
-Да, - отвърнах без да откъсвам поглед от картината на баща ми.
-Защо не сме заедно?
Погледнах го стреснато. Това беше въпрос, който винаги се бях опитвала да избегна. Истината беше, че ужасно много се страхувах от отговора и не исках да го узнавам. Затова това беше нещо, за което мълчах дори и пред себе си.
Ричард си остана все така спокоен, погълнат от нямата светлина на звездите. Очаквах и той да ме погледне, но тъй като това не стана, аз също обърнах лице към тавана.
-Не зная.
Ала всъщност знаех. И той също знаеше. Но никой не посмя да наруши тишината, която царуваше помежду ни.


Хубаво е да отбележа, че Ная и Ричард са герои от друга моя история (която си има само пролог за момента) и сами се определят като "приятели с екстри". Да не решите, че някой изневерява на някого, ей!