петък, 27 ноември 2009 г.

Шах и мат

-Знаеш ли, - казах аз, премествайки топа две полета напред.
-Да? – попита Меги разсеяно, разглеждаща дъската.
-Винаги – направих пауза. Не бях сигурен как точно да го формулирам. Има неща, които човек знае за себе се, неща, в които е сигурен. Но работата е там, че когато трябва да ги изкажеш пред другиго, думите не могат да излязат.
-Винаги, - повторих, - съм смятал, че някой ден ще свърша в лудница, – изсмях се вяло. – Или пък като... не знам, като психопат.
-Хъх, - отвърна със същия глух смях Меги и ме погледна в очите невярващо. Ала там видя само сериозност, присмешлива сериозност. Тя отново се изсмя.
След това се върна към размислите си над играта. Аз приех мълчанието й като знак за обяснение.
-Често... ми хрумват разни странни неща, идват ми странни идеи. Те всичките са... толкова различни, толкова извън нормата, че наистина се чудя тук ли ми е мястото.
-В смисъл?
-В смисъл, - зачудих се за момент. Какъв смисъл влагах? – Всмисъл ти, например, като погледнеш царя и царицата си мислиш, че той може да се движи само по едно поле, а тя – тя е всъщност най-силната фигура на дъската и е най-доброто ти оръжие.
-А ти? – тя премести офицера си и отново ме погледа, сплела делово пръсти.
-Аз? Ами аз си мисля що за двойка са те двамата – царят и царицата. Тя всъщнсот е най-свободната фигура на дъската, но има само едно предназначение – да пази царя. Свободна и подвластна едновременно. Тя е по-силна от него, но е подчинена само на него. Тогава що за двойка биха били те в реалния живот? Дали той ще е мъж под чехъл или пък тя ще е затворена в омагьосания кръг на патрирахата?
Меги се усмихна.
-И това те прави луд?
-Не, разбира се, - изсмях се аз. – Но другата част... Е, да, тя е наистина болна.
За момент между нас настана неловко мълчание. Аз се усмихвах загадъчно, а тя ме гледаше развеселено. Не ме взимаше на сериозно. Разбира се, че и нямаше да ме вземе, та аз говорех глупости 90 % от времето, имах странно чувство за хумор – откъде да разбере, че всъщност говоря истината?
Облегнах се назад и се прозях лениво. Погледнах небето – днес беше изключително слънчев ден, нямаше нито облаче на небосклона. Най-хубавото синьо, най-чистото синьо. Мечтателско синьо. Усмихнах се.
-Но всъщност опцията не ми се вижда чак толкова лоша.
-Моля?
-Ами да. Само си го представи – тишина и спокойствие навсякъде, няма кой да те притенява и кой да ти пречи. Светът е хубав, светът е само твой. Защото ти си го изградил. Представяш ли? Всички онези герои, които обичаш, всички онези хора, които обичаш. Твои и единствено твои за цялата вечност.
-И хапчета, и усмирителна риза, и жълта книжка, - отвърна ми някак стресната Меги.
Сведох поглед към нея, тя наистина изглеждаше загрижена за мен.
-Когато човек иска почивка, - промълви накрая тя, - когато иска мир и спокойствие, той отива на йога. Или в планината. Дори в парка. Не в лудницата. Не в лудницата.
Наведох се бавно към нея, не сваляйки умивката си от лице. Когато очите ни се срещнаха, я попитах:
-Знаеш ли защо стените в лудницата са бели, Меги?
-Моля?
Поех въздих и повторих въпроса си по-бавно и по-ясно.
-Защо?
-За да можеш да рисуваш върху тях, - обясних спокойно аз.
-Да... рисуваш?
-Да, - кимнах. – Лудите... хората там имат въображение, най-богатото на света. На тях им трябва само място за изява. Ето защо стените са бели, за да могат те самите да ги обрисуват със своите мечти, желания, да създадат своя свят върху тях.
Меги премига срещу мен. Отвори уста сякаш за да каже нещо, ала от там не излезе и звук. Аз, не изпускайки погледа й, преместих царицата.
-Шах и мат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар