петък, 27 ноември 2009 г.

Шах и мат

-Знаеш ли, - казах аз, премествайки топа две полета напред.
-Да? – попита Меги разсеяно, разглеждаща дъската.
-Винаги – направих пауза. Не бях сигурен как точно да го формулирам. Има неща, които човек знае за себе се, неща, в които е сигурен. Но работата е там, че когато трябва да ги изкажеш пред другиго, думите не могат да излязат.
-Винаги, - повторих, - съм смятал, че някой ден ще свърша в лудница, – изсмях се вяло. – Или пък като... не знам, като психопат.
-Хъх, - отвърна със същия глух смях Меги и ме погледна в очите невярващо. Ала там видя само сериозност, присмешлива сериозност. Тя отново се изсмя.
След това се върна към размислите си над играта. Аз приех мълчанието й като знак за обяснение.
-Често... ми хрумват разни странни неща, идват ми странни идеи. Те всичките са... толкова различни, толкова извън нормата, че наистина се чудя тук ли ми е мястото.
-В смисъл?
-В смисъл, - зачудих се за момент. Какъв смисъл влагах? – Всмисъл ти, например, като погледнеш царя и царицата си мислиш, че той може да се движи само по едно поле, а тя – тя е всъщност най-силната фигура на дъската и е най-доброто ти оръжие.
-А ти? – тя премести офицера си и отново ме погледа, сплела делово пръсти.
-Аз? Ами аз си мисля що за двойка са те двамата – царят и царицата. Тя всъщнсот е най-свободната фигура на дъската, но има само едно предназначение – да пази царя. Свободна и подвластна едновременно. Тя е по-силна от него, но е подчинена само на него. Тогава що за двойка биха били те в реалния живот? Дали той ще е мъж под чехъл или пък тя ще е затворена в омагьосания кръг на патрирахата?
Меги се усмихна.
-И това те прави луд?
-Не, разбира се, - изсмях се аз. – Но другата част... Е, да, тя е наистина болна.
За момент между нас настана неловко мълчание. Аз се усмихвах загадъчно, а тя ме гледаше развеселено. Не ме взимаше на сериозно. Разбира се, че и нямаше да ме вземе, та аз говорех глупости 90 % от времето, имах странно чувство за хумор – откъде да разбере, че всъщност говоря истината?
Облегнах се назад и се прозях лениво. Погледнах небето – днес беше изключително слънчев ден, нямаше нито облаче на небосклона. Най-хубавото синьо, най-чистото синьо. Мечтателско синьо. Усмихнах се.
-Но всъщност опцията не ми се вижда чак толкова лоша.
-Моля?
-Ами да. Само си го представи – тишина и спокойствие навсякъде, няма кой да те притенява и кой да ти пречи. Светът е хубав, светът е само твой. Защото ти си го изградил. Представяш ли? Всички онези герои, които обичаш, всички онези хора, които обичаш. Твои и единствено твои за цялата вечност.
-И хапчета, и усмирителна риза, и жълта книжка, - отвърна ми някак стресната Меги.
Сведох поглед към нея, тя наистина изглеждаше загрижена за мен.
-Когато човек иска почивка, - промълви накрая тя, - когато иска мир и спокойствие, той отива на йога. Или в планината. Дори в парка. Не в лудницата. Не в лудницата.
Наведох се бавно към нея, не сваляйки умивката си от лице. Когато очите ни се срещнаха, я попитах:
-Знаеш ли защо стените в лудницата са бели, Меги?
-Моля?
Поех въздих и повторих въпроса си по-бавно и по-ясно.
-Защо?
-За да можеш да рисуваш върху тях, - обясних спокойно аз.
-Да... рисуваш?
-Да, - кимнах. – Лудите... хората там имат въображение, най-богатото на света. На тях им трябва само място за изява. Ето защо стените са бели, за да могат те самите да ги обрисуват със своите мечти, желания, да създадат своя свят върху тях.
Меги премига срещу мен. Отвори уста сякаш за да каже нещо, ала от там не излезе и звук. Аз, не изпускайки погледа й, преместих царицата.
-Шах и мат.

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Безсъници в Сиатъл [16+] [FeroxBecca]

- Феро...
- Колко пъти съм ти казвал – изръмжах аз – мразя, мразя да ме наричат така.
Малката кучка, естествено, не ми обърна внимание. Не се учудвах, че ме наричаше така просто защото знаеше, че ме дразни.
- Феро ... – продължи тя, дала си вид, че хич не ме е чула – разкажи ми нещо.
Лежахме на леглото един до друг, дишащи тежко, аз по корем, а тя по гръб, запъхтяни след поредния ... сещате се какво имам предвид. Подробностите от сексуалния ми живот не са особено подходящи, повярвайте.
- Какво сега, искаш приказка за лека нощ?
Ребека леко се извъртя да ме погледне в очите.
- Не. Искам да ми разкажеш за себе си.
Признавам, че това не ме изненада. Очаквах го това, даже по-отдавна. Усмихнах се подкупващо.
- А ти какво ще ми дадеш в замяна.
- Много добре знаеш какво мога да ти дам. – получих безстрастния отговор, който напълно ме удовлетворяваше. Прекрасно. Чудесно.
Но налагаше ли се да си измислям, че да я впечатля? Реших, че не. Историята на живота и смъртта ми, а и след нея, беше интригуваща дори и за самия мен.
- Какво искаш да знаеш? – попитах я аз.
- Къде и кога си роден?
- В края на 16ти век, в Холандия.
- Феро, стига де! – от молбата в очите й едва ли не се разнежих. (бел.авт. – да бе. И прасетата летят.) От мен да мине, реших. Поех си дълбоко въздух. Това нямаше да е приятно.
- Роден съм 1592 година, на 13 ноември в един от по-големите холандски градове. Семейството ми беше от рядко срещана порода – католиците. Най-вероятно защото баща ми беше французин – и то с шибано високо чувство за принадлежност към страната си, трябва да се добави. И все пак бяха заможни, и двамата. Емброал са се ползвали с доста голямо уважение. До края на живота си не разбрах защо точно. Но са били толкова горди с неуточнените си аристократични корени, че понякога дори са прекалявали.
Имах по-голяма сестра. Казваше се Дьовинет. Право да си кажа, спомени от нея почти нямам. Никога не е била част от живота ми. Не мисля и да става.
А името ми, всъщност, си има история. Майка ми ме е раждала в продължение на 10 дена, а аз съм отказвал да изляза. Приложили са й цезарово сечение, но в онези времена, както се досещаш, скъпа ми Бека – добавих аз доволно, виждайки, че й се гади от прекалено многото обстоятелства – медицината не е била на най-доброто си равнище. Бил съм медицинско чудо – оказа се, че съм започнал да ям майка си отвътре.
- Да я ядеш?! Но Феро, бебетата нямат зъби.
- Не точно да я ям. По-скоро да късам утробата с малките си пръстчета и да правя отчаяни опити да напъхам въпросните парчета в устата си.
- Ох, Феро, отвратителен си.
- Да, нали? (бел.авт. – Нали? НАЛИ!?!?) В крайна сметка майка ми е издъхнала с моя първи вик. А баща ми я е обичал, нещо доста необичайно за французите. Когато лекарите установили какво всъщност съм правил ме нарекли „дете на дявола”, или Инфериус. Баща ми запазил името. Може би е искал докрая на живота си да нося петното, което съм хвърлил над семейството ни. Зародиш, опитвал се да изяде майка си. Невероятно, нали? Дори днес подобни случаи са рядкост. Но нямам нищо против името си, дори ми харесва.
Въпреки че баща ми откровено ме мразеше, получих доста добро образование. Бях умно хлапе, „изключително надарено” казваха всички учители. Постъпих в колеж. Всичко в Холандия. Преди превръщането си не бях излизал от страната. Там, в колежа беше истинския купон. Жени. Секс. В хиляди, в милиони. Кой знае колко деца имам вече, не помня дори всички, с които съм спал. Похотта не беше единствения ми порок. Алкохол. Цигари. Наркотици, или поне в тази форма, в която се срещаха тогава. Да, колкото и извратено да звучи (бел.авт. – наистина ли бе, Феро? Никога не бих си го помислила!), тогава бях щастлив. Истински щастлив. Семейството ми отдавна беше вдигнало ръце от мен. Мисля, че тайно са се надявали да умра. Просто да изчезна от живота им.
Това беше преди да дойде тя, разбира се. Нейното появяване промени всичко.
Тук направих пауза, за да направя историята си по-драматична. Беше ми ясно, че Беки попива думите ми като сюнгер. И това ми харесваше.
- Тъкмо бях навършил 21. Тогава я срещнах. Казваше се Ренета, а фамилията й беше някаква сложна, немска. Баронеса, тъкмо се беше преместила в Холандия. Няма смисъл да казвам, че когато я видях глупавото ми младежко и тогава все още биещо сърце се хвърли по нея. Преследвах я. Часове стоях под прозореца й, надявайки се само да хвана проблясък от кожата й. Играехме като куче и котка, но накрая аз се оказах изиграния. Разбираш ли, Бека, няма как два велики ума, каквито бяхме ние, да бъдат равнопоставени в огромния вселенски замисъл. Винаги единия ще поддаде, ще изключи и ще се остави по течението. Изключително добре осъзнавах, че и тя ме е харесала. И нямаше как да не ме, тогава бях най-впечатляващия в окръга. Умен и красив, мислех, че съм много над нея. Но просто не знаех с кого ... с какво си имах работа. Мислех си, че ще мога да я въртя на малкия си пръст. Сгреших, и то много лошо. Нещата между нас потръгнаха. Излизахме няколко пъти. Тя упорито отказваше да се срещаме през деня под предлог, че хората ще ни забележат и не искаше да спим заедно. Бях богат, затова уважавах всичките й прищевки. През деня бях с множество жени, но нощта бях посветен изцяло на нея. Накрая тя се съгласи да легне с мен. Още когато се съблече разбрах, че съм прецакан. До моята едва ли не розовеникава кожа, тя беше бяла като вар, студена като лед. Реших, че има някаква болест. Какъв идиот съм бил, наистина. Примирих се с идеята, че ще се любя едва ли не с труп. После се оказа, че наистина е така. Във върховия момент, когато и двамата щяхме да свършим, тя без да иска показа зъбите си. Видях ги и я попитах какво е това. Тя се разплака, капки кръв падаха от очите й, а аз изобщо не разбирах какво става. „Съжалявам, Инфериус” повтаряше тя „Съжалявам”. Преди да успея да я попитам за какво съжалява, вече усетих зъбите й във врата ми. Тя не се поколеба. За нея опазването на тайната бе по-важно от живота ми.
На другата вечер, когато се събудих, Ренета бе до мен. През сълзи ми обясни какво е направила. Че вече съм немъртъв. Няма да мога да съблазнявам жените през деня. Трябва да се откажа от всички светли удоволствия. Побеснях. Подивях. Усещах сила в крайниците си, сила, каквато не бях имал никога преди. Първо плаках, да. Около половин час. После дойде яда. Почнах да троша стаята, апартамента на Ренета. Когато се изпречи пред мен я убих без свян. Разпорих я от крайник до крайник, пирувах с кръвта й, ръфах вътрешностите й. Бях истински звяр, истински хищник. Избягах от имението й и го подпалих. Мисля, че никога няма да спра да мразя Ренета, ако ще и да е мъртва. Прибрах се вкъщи, но баща ми усети. Сестра ми вече беше заминала много надалеч. Но баща ми разбра, че съм различен. Както знаеш, ние не се променяме, оставаме вечно млади, затова се наложи да напусна дома си. Убих баща си. Стори ми се по-лесно отколкото си мислех. Не ми стигна куража да изпия кръвта му. Бях млад вампир, още не знаех къде се намирам. Убих го с един от старинните сребърни свещници. Иронично, нали? Взех всички пари, които намерих, и се погрижих да се пръждосам от Европа възможно най-скоро. Бях чел много, включително и за вампирите, и се уплаших, от всички онези простотии за чесъна и всичко останало ... мислех, че няма да мога да премина океана. Когато разбрах, че всичко е измислици, се поуспокоих. Искаше ми се и със слънцето да е така. Колкото и да бе странно, липсваха ми всички дневни забавления. Качих се нелегално на един кораб и докато се осъзная вече бях американски благородник.
Минаха години. Векове. Всичко летеше покрай мен като летен вятър, минаваше, а аз си оставах все същия. Знам, че някои вампири не могат да понасят потока на времето и накрая просто се самоубиват. Аз не съм такъв. Непоносим нарцис съм и успявах някак да се натъкмя към всяка една мода. Някъде около средата на 19 век се запознах с други като мен. Дотогава бях водил самотен, отшелнически живот, хранейки се и спейки в самота. Изобщо не подозирах, че има други като мен. Тогава открих Правителството, нещо като инквизиция на вампирите, локализирана тук, в Сиатъл. Тогава се и запознах с Дариус – може би най-близкото нещо до приятел, което някога съм имал. Приличахме си прекалено много, едва ли не като братя – манипулативни, извратени, садистични, импулсивни. Но вършехме добра работа, Правителството беше изключително доволно от експресните ни услуги.(бел.авт. – БЕЗ МПС!)
- А какво ...?
- Ако ще ме питаш какво съм вършил, не си хаби дъха. Може би ще ти разкажа някой ден, ако се наложи да те представя на правителството, моли се този ден да не идва.
20ти век нещата се промениха. С Дариус се раздалечихме – пратиха го в Европа, дефакто там, където аз не можех да се върна, смятан за мъртъв още от 16 век. Сигурно още е жив, не знам. Не поддържам никакви контакти с него. Тогава и се отделих окончателно от правителството и си спечелих някой друг враг. И някой друг глупав приятел, като братовчед ти – усмихнах се ехидно аз. – И така, от дума на дума, се стигна до присъствието ми на онзи купон. Нататък знаеш историята.
Ребека дълго мълча, осмисляйки историята. Реших, че съм свършил това, което е искала от мен.
- А сега, да пристъпим от твоята част от сделката – казах аз и настоятелно сложих ръка на кръста й, но тя разсеяно я махна, още вглъбена в собствените си мисли.
- Кой ден сме днес?
Тръснах раздразнено глава. Усещах пулсации на едно определено място и не ми харесваше факта, че ме кара да чака, защото не си носи джобно календарче.
- Откъде да знам!
Тя се пресегна към телефона си, отвори го и се засмя.
- Един часа вечерта. Дефакто вече сме 13 ноември. Петък 13.
- О, наистина ли? – усмихнах се ехидно аз.
- Честит ти ... ъъ ...
- 417ти. – услужливо й асистирах аз.
- ... 417ти рожден ден!
Двамата се засмяхме.
- Искам си подаръка.
Тя ме възседна и помислих, че това е най-невероятния начин, по който едно същество може да ознаменува датата си на раждане.

=.=

Ей ги де са и наш'те Феро и Беки! А сега кажете, че Рин не е добра по измисляне на велики герои.
В чест на 417тия рожден ден на мосю Емброал.

петък, 30 октомври 2009 г.

Сънища (Ная и Ричард)

Отворих очи, ала не видях нищо. Водата, изглежда и отвътре беше такава, каквато я бях видяла на повърхността – наситено мастилено синя. Беше трудно да определя къде точно се намирам – дали бях близо да дъното, или пък може би само сантиметри ме деляха от така безценния въздух. Огледах се, косата ми последва моите движения, разпръсквайки се като пипалатa на медуза, обгръщайки цялото ми лице. За момент тъмнината стана още по-черна и за да се избавя от нея, се спуснах леко напред, проточвайки шията си. Когато спрях, пред мен се появи съвсем нова гледка. Насред тъмната вода сякаш се бяха появили малки кълбета светлина, разкъсващи мрака, който ме беше обвил. Погледнах ги с интерес. Свелинките бяха толкова красиви – приличаха на малки слънца, подскачащи и плуващи в море от мастило.
Не посмях да ги доближа, ала изчаках те да го направят. Кълбетата преминаваха край мен все едно въобще не съществувах. Една заблудена светлина, мъничко джудже, се блъсна без да иска в носа ми, след което бързо отскочи назад и застина, застанала на нивото на очите ми. В този момент бях сигурна, че тя е впила погледа си в лицето ми и ме изучава. Тъй като кълбето така и не предприе нищо, се осмелих да го докосна. Бавно протегнах пръсите си към него. В момента, в който те го допряха, ужасяващ звук разкъса тишината. Сякаш хиляди аларми нададоха вик на болка в тази секунда. Инстинктивно запуших ушите си с ръце. Неусетно кога,самата аз бях започнала да крещя. Ала гласът ми изчезна в гъстия мрак.
След секунда осъзнах, че отново се е възцарила тишина – мъртвешка, сива тишина. Огледах се, ала не видях нищо – светлинките бяха изчезнали, беше останала само мастилено синята вода. Изведнъж всичко това беше изместено от парливо, задушаващо чувство в гърдите ми. Бях изпуснала въздуха си, докато крещях, оставяйки място за водата да навлезе в дробовете ми. Давех се. Паникьосах се и започнах отчаяно да размахвам ръце и крака, надявайки се повърхността да е някъде наблизо. Не можех да мисля, сякаш водата беше проникнала дори в мозъка ми. Единствено инстинктът ми за самосъхранение, притокът на адреналин в тялото ми можеше да посочи посоката в тази погубваща тъмнина.
Трябваха ми няколко секунди, докато вече бях способна да видя светлина, проникваща във водата. С последни сили се затласках нагоре към повърхността. Надявах се да успея, наистина силно се надявах. Ня исках да умирам, не още, беше твърде рано.
Протегнах отчаяно ръка към светлината, моето спасение.
Когато се издигнах над водата, си поех въздух, колкото мога дълбоко. Но това сякаш вместо да подобри положението, го влоши. Изгарящото задушаващо чувство в гърдите ми не спираше. Трябваше да го изхвърля от себе си. Ала сякаш и то самото искаше да излезе от мен. Водата сякаш сама се изкачваше нагоре към устата ми, карайки ме да се давя отново, но този път на повърхността. Закашлях се силно, имах чувството, че раздирах гърлото си. С всяка нова конвулсия изплювах и по малко вода навън, докато тя не излезе напълно. Въпреки това, ми трябваха още няколко минути, за да се съвзема съвсем.
Тогава погледнах нагоре. Около малкото езерце, в което бях била до момента, се бяха събрали множество хора, надвесили се над мен. В тълпата се сливаха множество емоции – гняв, укор, присмех. Осъзнах, че цялата пещера кънтеше от гласовете на тези хора. И всичките им думи бяха предназначени за мен.
В смесицата от ехо чувах какво ли не за себе си. Усещах всяка дума като камък върху себе си, осъзнавайки, че това всъщност бе съд. Съд, дошъл да ме накаже за грешките ми, за егоизма и алчността ми, за това, което бях причинила и на Иън, и на Ричард. Оглеждайки се уплашена, разпознах лицата на родителите си в тълпата. След това тези на баба и дядо. Иън, от чието присъствие като че ли ме заболя най-много. Съучениците ми. Учителите ми. Дори разносвачът на мляко. Всеки, с когото някога бях пресекла живота си, сега беше там. Освен един. Имаше едно лице, което не можех да открия. Ричард. Единтвеният, на когото можех да разчитам, не беше там. И от това заболя дори повече.
Заплаках отчаяно. Чувствах се толкова самотна, толкова объркана и уплашена. Беше ми студено, треперех от страх и от ужас.
-Не ме съдете, - извиках аз, ала сред смеха и думите на укор никой не ме чу. – Моля ви! Умолявам ви! Недейте!
Заплаках още по-силно, ала това причини още по-бурно избухване на емоциите. Въртях глава отчаяно, търсейки помощ отнякъде, някой, който да разбере болката ми и да ме спаси, някой, който да разбере самата мен. Пред мен, на брега се изправи висок мъж, чието лице беше скрито зад тъмно червена качулка със златни кантове по ръбовете. Замръзнах, вглеждайки се в него. Това беше, той беше съдията. Мъжът вдигна бавно ръката си и ме посочи. Не посмях да мръдна повече.
Едно последно моля се изтръгна от устните ми,ала съвсем безвучно.
Мъжът погали лицето ми с ръка.


Отворих очи, навлажнени от сълзи, за да открия, че някой наистина ме галеше по бузата – нежно и внимателно.
-Ричард, - прошепнах аз, не вярвайки, че той беше реален.
-Шшш – той постави пръст на устните ми.
-Толкова съжалявам – разплаках се аз, прегръщайки го.
Ричард ме задържа в прегрътките си за секунда, след което внимателно ме отдели от себе си и постави ръце на лицето ми. Вгледах се в очите му, а той - в моите, запазили мълчание. После той се наведе към мен и ме целуна.

неделя, 11 октомври 2009 г.

Изгубени сред звездите

-Ред е на биологията, - оповестих аз, оставяйки учебника по географията и пресягайки се към този със зелена корица. Когато отново се обърнах към Ричард, го открих на значително по-къса дистанция от себе си. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да усетя топлият му дъх да гали нежно устните ми. Срещнах погледа му и за секунда двамата застинахме така.
-Осъзнаваш ли, че си наистина близо, Ричард? – попитах аз сериозно преди устните му да се допрат до моите.
-Да – отвърна тихичко той. – Точно където трябва съм.
При следваща му целувка се усмихнах. Знаех, че този път трябваше да съм по-сериозна. Знаех, че този път всичко беше поне два пъти по-нередно от обикновено. И все пак не можех да спра устните си да се извият в дъга на щастие и да се разтворят пред неговите. Не можех да си забраня да се чувствам добре.
-Осъзнаваш, че това е нередно, нали? – едва успях да промълвя, докато ръцете му вече ме бяха обгърнали. – Че това е тайна? Че можеш да разкриеш всичко?
Сплетох ръце зад врата му, докато той бавно ме навеждаше назад.
-Разбира се – отвърна спокойно той и продължи да ме целува.
Не можех да разбера какво ни ставаше тази вечер. Обикновено всичко протичаше толкова по-различно. И Ричард се държеше по-различно, и аз бях друга. До този момент винаги бяхме внимавали къде, кога, как. Все пак беше тайна и ние си държахме да остане такава. Поне така мислех.
И все пак не можех да спра да се усмихвам. Не можех да спра ръцете си, не можех да спра устните си.
-Ричард – прошепнах в момента, в който той отлепи уста от мен.
-Да – усетих усмивка в гласа му, тиха, такава, за каквато само аз можех да разбера.
-Тук е малко твърдичко, не мислиш ли?
Знаех, че развалям момента – магичен, прекрасен и толкова различен за нас двамата – но някаква част от мен все още мислеше всичко това за някаква игра, за общо приятелско забавление. Другата се опитваше да я заглуши, ала не можеше, защото цялото ми същество се опитваше да отхвърли възможността за сериозна връзка между мен и Ричард. Не исках всичко това да става истинско, защото тогава Иън нямаше да съществува повече, никога повече. А не беше ли той нещо, за което се борех?
Докато се усетя, с Ричард вече бяхме върху леглото ми. Оставих мислите си да се потопят в морето от усещания, където те изчезнаха.
~~~
Лежах, вперила поглед в тавана. Спомнях си, че като малка много завиждах на братовчедка си, задето нейният беше целият облепен със звезди. Затова и татко обрисува моя с множество съзвездия, звездни купове, можех да забележа дори няколко мъглявини. „Така никога няма да си сама”, казва ми той тогава, ала напоследък, винаги, когато поглеждах към нощното звездно небе, си задавах само един въпрос: Сама ли съм? Има ли някой с мен, до мен?
Рядко обръщах внимание на страховете си, ала този въпрос ме ужасяваше, сковаваше ме от страх, спираше дъхът ми. И просто лежах, изгубена сред звездите.
-Не ти ли е скучно така? – долових гласът на Ричард отляво.
-Всмисъл?
-Винаги си будна. Когато и да отворя очи, ти си будна. Тишината не те ли изморява?
Усмихнах се неволно.
-Не, - отвърнах простичко и го погледнах.
Той също ми се усмихна, след което се обърна по гръб и погледна Вселената, изрисувана на тавана. Сгушена в него, аз го последвах в неговото пътешествие из звездите. Двамата замълчахме.
-Ная? – наруши тишината той.
-Да, - отвърнах без да откъсвам поглед от картината на баща ми.
-Защо не сме заедно?
Погледнах го стреснато. Това беше въпрос, който винаги се бях опитвала да избегна. Истината беше, че ужасно много се страхувах от отговора и не исках да го узнавам. Затова това беше нещо, за което мълчах дори и пред себе си.
Ричард си остана все така спокоен, погълнат от нямата светлина на звездите. Очаквах и той да ме погледне, но тъй като това не стана, аз също обърнах лице към тавана.
-Не зная.
Ала всъщност знаех. И той също знаеше. Но никой не посмя да наруши тишината, която царуваше помежду ни.



Хубаво е да отбележа, че Ная и Ричард са герои от друга моя история (която си има само пролог за момента) и сами се определят като "приятели с екстри". Да не решите, че някой изневерява на някого, ей!

събота, 10 октомври 2009 г.

Тик - так

Времето е странно, когато спиш. Понякога нощта ти минава като че ли за времето, за което се иска да мигнеш. Друг път ти се струва, че са минали часове, поглеждаш часовника и осъзнаваш, че са само няколко минути.
И после го осъзнах.

Седях съвсем сам в празната тясна стая, хванал главата си с две ръце, треперейки. Ноктите ми се забиваха в скалпа, оставяйки белези дълбоко под косата ми. Падам, коленете ми се набиват в пода, свивам се на две, чакам. Чакам. Чакам. Чакам. Тик-так. Чакам да мине. Моля се да мине. Но досега винаги е минавало. Бавно. Бавно. Чакам. Чакам. Накрая болката утихва. Чувството, сякаш десет хиляди волта електричество минават през главата ми изчезна. Поглеждам се в изпотеното счупено огледало на стената. Уморено. Едно изсмукано от мъченията отражение, боли ме чак да го гледам. Пукнатините минават точно през лицето ми и не ми позволяват да го видя, но някакси успявам да разбера, че от носа ми тече кръв. Припряно се измивам. Добре. Добре съм. И мога да изляза от стаята. Правя го.

Инжекцията. Лекарството. Готово. Добре съм. Та, за какво говорех?

Да. За времето. Открих, че мога да се възползвам от него. Всъщност, то никога не се забързва, докато спим, това е илюзия, породена от факта, че не помним собствените си сънища. Осем часа, а мозъка ни ги приема за четиридесет и три часа и тридесет и седем минути. През шест години и два месеца откакто открих всичко за това скрито от човешкия поглед време, аз се опитвам да се възползвам от това скрито за хората време. Опитвах, опитвах. След часове, седмици, месеци безсъние, най-накрая успях. Излизахме, само аз и мозъка ми и за тези моменти успявах да свърша всичко, от което имах нужда. И бях съвсем сам. Опитах се да науча и някой друг да го прави. Не успях. Благодарение на откритието си, което може да промени света, сега съм тук, в психиатричната клиника „Д-р Луис Стивънсън”, Сан Франциско.

Годината е две хиляди и шестдесет и девета.

Постоянно си мисля какво ли би станало ако бях показал на света откритието си. Може би щяха да бъдат предотвратени много неща. Може би ако майките имаха повече време, нямаше да стане нужда да бъдат откривани така наречените „стазови кутии”, или, както им беше официалното наименование за пазара, кутии „Щастливо бебе”. Бебетата бяха всичко друго, но не и щастливи. Може би ако майките знаеха, че имат четиридесет и три часа и тридесет и седем минути повече дневно нямаше да се налага да поставят децата си в тези кутии и да забавят развитието им, да спират жизнените им функции само и само да отидат на пазар. Може би и малките момиченца щяха да имат повече време да правят каквото си поискат и да бъдат възпитавани и нямаше да губят девствеността си на девет. Може би и строителите нямаше да молят роботи да строят сгради с неустойчиви основи, които рухват след около година и убиват сто и повече хора, може би и земята нямаше да е пренаселена и нямаше да се правят лекарства, които нарочно убиват, но се водят с „лечебна цел”.

Глас ме сепва от писането ми.
- Джак, с много сериозна работа си се хванал днес.
Вдигам глава и виждам идиотската усмивка на Крендъл, секретаря, който винаги се отнася с мен като с полу-идеот. Безполезно е да му обяснявам, че всъщност съм гений. Той не може да чете. От кувиозовите деца е, които се захранват с числа. Може да чете само числа. Буквите за него са непонятни. Затова и не ги ползвам тук, не бих искал някой като него да разбере каквото и да било.
- Как си днес, Джак? – продължава той, все така ухилен.
Продължавам мълчаливо да си пиша и да не му обръщам внимание. Крендъл мисли, че съм глух. Предпочитам да си остане с това мнение. Той ми казва още няколко думи, които влизат в програмата му, после натиска някакво копче на слушалката, която е на дясното му ухо, и изчезва при друг пациент.

Опитвам се да помисля при кого отива, но електро-шоковия импулс, който отново минава през мозъка ми, мисълта се отказва дори да се опита да се върне. Отново същите болезнени агонии за около двадесет минути.

Инжекция. Лекарство. Добре съм.

Пръстите ми преминават по приемника, закрепен на главата ми. Точно той е програмиран да изпраща тези импулси всеки път, когато се опитам да помисля нещо. И веднага го забравям. Такава е наредбата за всички като мен, които са в психиатрични клиники. Добре, че не е така при жените. Те трябва да носят тежести, прикрепени малко над лактите им, които ги карат да се изгърбват, за да не комплексират никого с красивите си изправени фигури. Всички сме равни.

Време за телевизия.

Всичките сто и петдесет човека се нареждаме пред шестдесет и четири инчовия телевизор и вперваме поглед в него. Някой се опитва да си помисли колко много хора сме, но импулса веднага го изпраща в треперещи агонии. Ние почти не го забелязваме. Прекалено интересно е, че да отлепим поглед от екрана. Новините.
- Двадесет и четири годишна жена наказана поради боядисаната си в ярко червено си коса. – казва говорителката, която е с отвратително грозна маска, а робот преработва прекрасния й глас в компютърен. Не може да ни комплексира с това колко е красива, нали? – Екстравагантната госпожица беше подложена на пълна присъда, която ще бъде изпълнена утре или вдругиден.
- Което значи, че ще се съберат шестима и ще я минат подред. – обажда се Пол Стендлър. Разхилваме се.
- Даниел Хогли, младеж от Ню Джърси, убит днес – обявява отново тя. – Застрелян днес докато се опитвал да свали товарите от ръцете на майка си. На петгодишният престъпник не бе дадено право да обжалва присъдата си.
Отзад чувам как някакъв се гърчи под въздействието на импулсите. Странно. Доколкото помня се казваше Майк Хогли. Защо ми е толкова познато това име?
- В другите новини ...
- Имаше ли нещо интересно? – чувам аз апатичния глас на Майк зад себе си.
- Не, Майки, все същите простотии. – отговаря му Стенли Джендри, чоплещ, както винаги, нокътя си.
- Наистина ли?
Няколко човека в хор му казват „Наистина” само за да млъкне.
Крендъл отново се появява отнякъде. Казва ни, че времето ни е свършило. Всички натискат едното копче от коланите си и се транспортират в съответните си стаи. Само аз се правя на интересен и принуждавам санитаря да дойде и собственоръчно да натисне моето. Винаги ми е харесвало да съм различен.

Страшното е, че и на мен вече подобни новини не правят впечатление. Връщам се към тетрадката си и рисувам тухла. Не съм виждал тухла от тридесет и осма година насам. Тогава спря масово да се строи с тях. А книга не съм виждал от четиридесет и втора. Цялата информация вече е на компютърни носители. Всички книги бяха ритуално изгорени на деветнадесети юли две хиляди и четиридесет и втора година, пред Белия дом. Сама президентшата, високопоставената Джорджия Паскортани ги подпали. Както и да е. Тогава ми беше тъжно. Сега ми е безразлично. Системата ме превърна в това, което съм, в същество, което не може да мисли, което е ограничено като животно в клетка.

Моята история ще си е все същата. Ще продължа да съм глупак, който пише, ще съм този, който всички мислят за луд, защото приказва, че може да спира времето.

А ти какъв ще си?
Като мен?
Или като тях?

Звезден пушек

Онази нощ звездите бяха истински ярки.
Никога не ги бях виждала такива. Малки наблюдателни немигащи очички, които ме наблюдават втренчено. Просто лежах там и се реех из тях на лодката на въображението си, опитвайки се да сваля луната само за себе си. Гледаха ме право в очите. Защо мен? Избрана ли бях? Изсмях се и глухия звук, който излезе от устата ми ме потресе. Нима вече и забравях как да се смея? Да пиша? Да гледам? Да живея?
Не, не, не, не, не. Това не бях аз. Онова аз, което не беше като всички останали - ама аз толкова си го обичах! И нямаше да го дам за нищо на света. На никого.
Пренощуването на покрива на жилищен блок се оказа доста ... вдъхновяваща идея. Нали ги знаете хората като мен. Самообявилите се "творци", които не са чак толкова творци, отколкото мечтатели, мислители, звездобройци и хора, гонещи собствените си звездни силуети. Искаше ми се да завали ... но откъде такъв късмет? Беше тежка, задушна, градска нощ. Без ни най-малък помен за дъжд.
Замириса ми на пушек отнякъде. Обърнах се и видях как от един комин излизат малки черни облачета, които като пухчета се разнасяха из въздоха преди да се разпаднат на съставните си части. Колко комично. И колко живописно. Този мирис ми напомни за миналата година, за онази незабравима вечер на плажа, за запалените огньове, накацали като малки свещи върху пясъка. И с хора ... хора най-различни. С истории, със забравени обувки, имена и дрехи. На една-две бутилки и все пак спокойни. Не, свободни беше думата, която търсех. Да. Свобода. Исках си моята обратно, моят смес от дим и море. На мен, на скиталеца, на стопаджията, на писателката, на мечтателката, на всяка една от мен й липсваше това. И ужасно много си го искаше.
Отново се загледах нагоре. И какво имах сега? Кълба безполезен звезден пушек! Но по някакъв странен начин , той ме даряваше с нови сили, събуждаше ме, отваряше очите ми за живота, небето, любовта, болката, изкуството, всичко, от което имах нужда, за да бъда себе си.
Всички искаме това, което нямаме.

-.-

Това така и не го завърших, защото писателския блокаж ме нападна като гладно куче кокал.

петък, 9 октомври 2009 г.

Пишещо човече №2

Така... Обещах на Андж, че все пак ще го направя и наистина ще. Така че приятно ми е, Рин!
Както вече разбрахте, целта на този блог е да публикуваме всякви свои изблици на творчество с идеята да ги обменяме не само помежду си, но и с други желаещи читатели. Които са попадали на неща на Анджи, знаят колко невероятен писател е тя и знаете ли, рядко ми се пада по-голямо удоволствие от това да пиша с нея или да чета нейните неща. Е, тук ще видите по много (надяваме се) и от двете, така че пригответе се да бъде залети с палитра от герои, места и истории, които, вярвам, ще ви омагьосат по начин, по който те са омагьоствали, омагьосват и ще продължават да ни омагьосват.
Само усмивки от сега нататък!(: