Тик - так

Времето е странно, когато спиш. Понякога нощта ти минава като че ли за времето, за което се иска да мигнеш. Друг път ти се струва, че са минали часове, поглеждаш часовника и осъзнаваш, че са само няколко минути.
И после го осъзнах.

Седях съвсем сам в празната тясна стая, хванал главата си с две ръце, треперейки. Ноктите ми се забиваха в скалпа, оставяйки белези дълбоко под косата ми. Падам, коленете ми се набиват в пода, свивам се на две, чакам. Чакам. Чакам. Чакам. Тик-так. Чакам да мине. Моля се да мине. Но досега винаги е минавало. Бавно. Бавно. Чакам. Чакам. Накрая болката утихва. Чувството, сякаш десет хиляди волта електричество минават през главата ми изчезна. Поглеждам се в изпотеното счупено огледало на стената. Уморено. Едно изсмукано от мъченията отражение, боли ме чак да го гледам. Пукнатините минават точно през лицето ми и не ми позволяват да го видя, но някакси успявам да разбера, че от носа ми тече кръв. Припряно се измивам. Добре. Добре съм. И мога да изляза от стаята. Правя го.

Инжекцията. Лекарството. Готово. Добре съм. Та, за какво говорех?

Да. За времето. Открих, че мога да се възползвам от него. Всъщност, то никога не се забързва, докато спим, това е илюзия, породена от факта, че не помним собствените си сънища. Осем часа, а мозъка ни ги приема за четиридесет и три часа и тридесет и седем минути. През шест години и два месеца откакто открих всичко за това скрито от човешкия поглед време, аз се опитвам да се възползвам от това скрито за хората време. Опитвах, опитвах. След часове, седмици, месеци безсъние, най-накрая успях. Излизахме, само аз и мозъка ми и за тези моменти успявах да свърша всичко, от което имах нужда. И бях съвсем сам. Опитах се да науча и някой друг да го прави. Не успях. Благодарение на откритието си, което може да промени света, сега съм тук, в психиатричната клиника „Д-р Луис Стивънсън”, Сан Франциско.

Годината е две хиляди и шестдесет и девета.

Постоянно си мисля какво ли би станало ако бях показал на света откритието си. Може би щяха да бъдат предотвратени много неща. Може би ако майките имаха повече време, нямаше да стане нужда да бъдат откривани така наречените „стазови кутии”, или, както им беше официалното наименование за пазара, кутии „Щастливо бебе”. Бебетата бяха всичко друго, но не и щастливи. Може би ако майките знаеха, че имат четиридесет и три часа и тридесет и седем минути повече дневно нямаше да се налага да поставят децата си в тези кутии и да забавят развитието им, да спират жизнените им функции само и само да отидат на пазар. Може би и малките момиченца щяха да имат повече време да правят каквото си поискат и да бъдат възпитавани и нямаше да губят девствеността си на девет. Може би и строителите нямаше да молят роботи да строят сгради с неустойчиви основи, които рухват след около година и убиват сто и повече хора, може би и земята нямаше да е пренаселена и нямаше да се правят лекарства, които нарочно убиват, но се водят с „лечебна цел”.

Глас ме сепва от писането ми.
- Джак, с много сериозна работа си се хванал днес.
Вдигам глава и виждам идиотската усмивка на Крендъл, секретаря, който винаги се отнася с мен като с полу-идеот. Безполезно е да му обяснявам, че всъщност съм гений. Той не може да чете. От кувиозовите деца е, които се захранват с числа. Може да чете само числа. Буквите за него са непонятни. Затова и не ги ползвам тук, не бих искал някой като него да разбере каквото и да било.
- Как си днес, Джак? – продължава той, все така ухилен.
Продължавам мълчаливо да си пиша и да не му обръщам внимание. Крендъл мисли, че съм глух. Предпочитам да си остане с това мнение. Той ми казва още няколко думи, които влизат в програмата му, после натиска някакво копче на слушалката, която е на дясното му ухо, и изчезва при друг пациент.

Опитвам се да помисля при кого отива, но електро-шоковия импулс, който отново минава през мозъка ми, мисълта се отказва дори да се опита да се върне. Отново същите болезнени агонии за около двадесет минути.

Инжекция. Лекарство. Добре съм.

Пръстите ми преминават по приемника, закрепен на главата ми. Точно той е програмиран да изпраща тези импулси всеки път, когато се опитам да помисля нещо. И веднага го забравям. Такава е наредбата за всички като мен, които са в психиатрични клиники. Добре, че не е така при жените. Те трябва да носят тежести, прикрепени малко над лактите им, които ги карат да се изгърбват, за да не комплексират никого с красивите си изправени фигури. Всички сме равни.

Време за телевизия.

Всичките сто и петдесет човека се нареждаме пред шестдесет и четири инчовия телевизор и вперваме поглед в него. Някой се опитва да си помисли колко много хора сме, но импулса веднага го изпраща в треперещи агонии. Ние почти не го забелязваме. Прекалено интересно е, че да отлепим поглед от екрана. Новините.
- Двадесет и четири годишна жена наказана поради боядисаната си в ярко червено си коса. – казва говорителката, която е с отвратително грозна маска, а робот преработва прекрасния й глас в компютърен. Не може да ни комплексира с това колко е красива, нали? – Екстравагантната госпожица беше подложена на пълна присъда, която ще бъде изпълнена утре или вдругиден.
- Което значи, че ще се съберат шестима и ще я минат подред. – обажда се Пол Стендлър. Разхилваме се.
- Даниел Хогли, младеж от Ню Джърси, убит днес – обявява отново тя. – Застрелян днес докато се опитвал да свали товарите от ръцете на майка си. На петгодишният престъпник не бе дадено право да обжалва присъдата си.
Отзад чувам как някакъв се гърчи под въздействието на импулсите. Странно. Доколкото помня се казваше Майк Хогли. Защо ми е толкова познато това име?
- В другите новини ...
- Имаше ли нещо интересно? – чувам аз апатичния глас на Майк зад себе си.
- Не, Майки, все същите простотии. – отговаря му Стенли Джендри, чоплещ, както винаги, нокътя си.
- Наистина ли?
Няколко човека в хор му казват „Наистина” само за да млъкне.
Крендъл отново се появява отнякъде. Казва ни, че времето ни е свършило. Всички натискат едното копче от коланите си и се транспортират в съответните си стаи. Само аз се правя на интересен и принуждавам санитаря да дойде и собственоръчно да натисне моето. Винаги ми е харесвало да съм различен.

Страшното е, че и на мен вече подобни новини не правят впечатление. Връщам се към тетрадката си и рисувам тухла. Не съм виждал тухла от тридесет и осма година насам. Тогава спря масово да се строи с тях. А книга не съм виждал от четиридесет и втора. Цялата информация вече е на компютърни носители. Всички книги бяха ритуално изгорени на деветнадесети юли две хиляди и четиридесет и втора година, пред Белия дом. Сама президентшата, високопоставената Джорджия Паскортани ги подпали. Както и да е. Тогава ми беше тъжно. Сега ми е безразлично. Системата ме превърна в това, което съм, в същество, което не може да мисли, което е ограничено като животно в клетка.

Моята история ще си е все същата. Ще продължа да съм глупак, който пише, ще съм този, който всички мислят за луд, защото приказва, че може да спира времето.

А ти какъв ще си?
Като мен?
Или като тях?